Психология

За психологията на наративите и най-великата история на всички времена

Ще се опитам да предам по-дълбок смисъл на тази статия. Смисъл, който може би няма да бъде разбран от всички, но се надявам всеки да открие по нещо за себе си. Знам, че нашата аудитория е интелигентна. Интересите на нашите читатели са в различни области и много от тях ще разберат алегориите и примерите в този текст.

Е, ако вие сте от тези наши читатели, които обичат да вникват в непознатото, тайното… Ако обичате да търсите смисъл под повърхността на привидното, то това е статия специално за вас. 

Като автор на приказки и част от екипа на издателство „Ева и Мария” аз изследвам култури, езици и най-вече възникването на приказките и историите. Живо ме интересува онова вълшебство и тайнство, което стои под повърхността на всяка една велика история и на всеки един мит. 

Изследвам комуникацията и възникването на различните особености в езиците. Макар и да говоря основно български и английски език, учих повърхностно и за кратко норвежки, френски и иврит. 

Сега имам особен интерес към санскрит, защото в този език има невероятно тайнство, сякаш е код на нещо много дълбоко и мистично, свързващо всички наративи на света. Например nabh (नभ) на хинди е дума, която означава „небе” и „океан” едновременно и произлиза от nabha (नभ्)  от санскрит, което означава „простор” и „извор”. 

Какво е наративът? 

Ще чуваме тази дума все повече и повече, защото се използва много от световните медии, които се опитват да покажат по какъв начин се развива една история… В английската терминология днес “narrative” е текст, който е обективно описание на причинно-следствени връзки между събития, т.нар. епос”.  

На френски “narrative” е прилагателно от ж.р. и означава “повествователна”. Използва се предимно в словосъчетания като “sequence narrative” и “structure narrative”

Интересното е, че днес, когато икономисти, политици и журналисти използват тази терминология, много често говорят и за събития, които още не са се случили. Използват думата, когато разгръщат възможните сценарии за различни значими събития от близкото бъдеще, които ще имат огромно глобално влияние

Наративите в литературата

Литературното понятие  „наратив” е въведено от лит. теоретици Робърт Едуард Скоулз и Робърт Келог и Джеймс Фелан в книгата  „Природата на наратива”, в която пишат следното: „Под наратив ние разбираме всички тези литературни произведения, които имат две характеристики: присъствието на сюжет и на разказвач”. Тоест, ние можем да видим всички произведения и написани текстове, в които има някаква история, като „наратив”. Нашите собствени истории също са своего рода наратив. 

Ако всичко, което ни заобикаля са наративи (от античността до днес) в личния ни живот или в пресата, то тогава е напълно нормално за нас е да потърсим някаква връзка между тях. 

Коя е най-великата история на всички времена? 

Най-великата история на всички времена е тази за сътворението. Тя ни докосва така, както нищо друго на света. Всички религии и митологии имат своя собствена история за сътворението. Науката също дава принос със свой наратив – „Големия взрив” и теорията на Дарвин. 

Разбира се, до голяма степен история за сътворението на човека е специално „резервирана” от религията и няма как да бъде отново използвана, освен ако човешкият род не изчезне внезапно и не останат само двама души, които да продължат човечеството. Предполагам, че вече се досещате за какво говоря. Става въпрос за библейския мит за Адам и Ева или как човекът е бил създаден. А после как от Рая е дошъл на Земята. В тази история има много кодирани символи. Един автор може спокойно да пусне въображението си на воля, за да ги интерпретира и анализира. 

Това няма да се хареса на религиозните, но като автор и психолог ще си позволя да дам своята лична интерпретация на символите, които стоят зад мита за сътворението на човека в Библията. 

Бог е създал Адам по свой образ и подобие, а след това му е дал жена, създадена от реброто на самия Адам Ева, за да не бъде сам. Тук ще си позволя да разгледам единствено състоянията и действията, защото за мен те са по-важни от детайлите.

Образ и подобие

Когато аз интерпретирам тази история, виждам „образ и подобие” не в буквалния смисъл, а като състояние на духа. По-конкретно, аз виждам “Рая” като място, в което състоянието на духа е цялост и не търси еволюцията си със способи извън себе си. Т.е. духът е вече “всичко необходимо”. Накратко, в Рая, няма нужди. Бог създава Адам в състояние на „да бъда” или „да съм”. Творението няма нужда от друго. Тоест той е всичко, което е, без да има необходимост от действие и времева линия. Когато се появява Ева, се появява дуалността – създава се полюс между зарядите „плюс” и „минус”.

Дървото на живота

Оприличавам дървото на живота като връзката между всички нас… Тук ще вметна, че дърво на живота има във всяка митология. Например, дървото Игдрасил – свещеното дърво на викингите, чиито клони свързват деветте свята е Дърво на живота.

В шумерската митология Инана (богинята на плодородието и любовта) посява и отглежда свещеното дърво Хулулу, което има сходни характеристики с дървото на живота. Можем да разгледаме и всички останали митологии, в които има дърво на живота, но не мисля, че е необходимо за целите на тази статия.

Дървото на познанието

В библията обаче, има и дърво на познанието. Аз виждам дървото на познанието като холограмна проекция на дървото на живота и началото на дуалността, извън сътвореното от самия Създател – по образ и подобие. То е огледална проекция на вече сътворенното. То има същите характеристики, като дървото на живота, но с обратен заряд. На него расте забраненият плод – Ябълката на познанието. Ако дървото на живота е пространството, а дървото на познанието е негова холограмна проекция (ментално отражение), то същото се отнася и за менталното пространство. За мен менталното пространство е консенсусна реалност, в което се съдържат всички възможности на Да действам и Да имам, но не и Да бъда

Змията – спиралата на времето

Виждам змията, която, като спирала се увива около дървото на познанието – проекцията на пространството, като символ на времето… Така според мен се ражда познанието за пространствено-времевия континуум, в който двата заряда на дуалността създават своите наративи с действие, знание и притежание. Сами можем да си отговорим и какво означава фразата “Бързам, нямам време”. Съществуваме с илюзията, че можем да притежаваме време.

Според моята интерпретация, ние сме винаги неразривно свързани с дървото на живота, никога не сме напускали райската градина, но сме заслепени от холограмната проекция, която дуално се появява да ни заблуди” с познанието. И така създаваме и живеем в своите наративи, в дуалния свят, презследвайки притежание, чрез действие, а покой, мир и цялост има само отвъд – в изконното първично състояние “да бъда”.

Откъсването на забранения плод

Първото действие е именно изборът на познанието – да откъснем забранения плод и да го опитаме. Неслучайно Сократ приема за девиз в живота си гръцкия афоризъм „Познай себе си”. В него се съдържат: да бъдеш себе си, да разбереш какво да правиш себе си и да притежаваш (имаш) себепознание. 

И оттук нашата необходимост чрез езика да комуникираме три основни неща, а именно: 

  • „Да бъда” или „да съм” (състояние, което е основно)
  • „Да правя” (да извършвам действия, които да създават причинно-следствени връзки и да осмислям времето си) 
  • „Да имам” ( притежание, включително и на познание) 

Това е общото в абсолютно всички езици. От санскрит, арамейски, български, до английски и дори до новите кибер езици – всичко се свежда до тези три езикови компонента, които са основополагащото трио на пространствено-времевия континуум, в който се разгръщат нашите лични и колективни наративи.

В същата структура са и митовете, легендите и приказките. Те също се оповават на тези три компонента: „да бъда”, „да действам”, „да притежавам”. Взаимодействието винаги се основава на тях. А в английския език те са: “to be”, “to do” и “to have”, като и трите глагола се използват като спомагателни при образуването на времена, въпроси и отрицателни изречения. Именно това е една от причините, поради които английският език се налага като световен днес.

Защо е толкова важно да общуваме и да четем? 

Наскоро един баща – чужденец, който живее в България – доведе при мен осемгодишна си дъщеря, която упорито отказваше да се учи да чете и да говори на български език. Аз простичко я попитах: “А ти знаеш ли защо трябва изобщо да се учим да четем или да учим езика на страната, в която живеем? Някой обяснил ли ти е смисъла на това да се учиш да четеш и да говориш?” Тя ми отговори, че абсолютно никой не ѝ казвал защо трябва да ги прави тези неща. Аз ѝ обясних, на много простичък език, тези три компонента на комуникацията. Обясних ѝ нашата необходимост да разкажем своята лична история на света.

Казах ѝ също, че тя е изключително умна и аз ѝ се възхищавам на способността да учи три езика едновременно. Детето си тръгна много въодушевено и щастливо, защото бе получила отговор на въпрос, който вероятно си бе задавала дълго време на подсъзнателно ниво. 

Работя изключително рядко с деца. Причината за това е, че макар и да съм психолог по образование, аз също така съм и автор на книги и  детски приказки. Моят начин на комуникация с децата и родителите не е конвенционален. За мен терапията не бива да се чувства като терапия, сесия или консултация, а като разговор и игра. Задавам въпроси по време на игра, говорим за различни неща, които детето може да ми довери дори и пред родителя, когато започнем да създаваме приказка и да говорим за вълшебството и за един по особен дълбок смисъл на съществуването ни.

Защо е необходимо да четем приказки? 

Приказките са онази любима група от наративи, които ни връщат повече към истината за нашия произход. Между редовете им винаги струи онази сила, която не можем да назовем и опишем с думи или да я сложим в рамките на времето и пространството, нито можем да я притежаваме, но тя е в нас, около нас и сякаш движи събитията тайно и тихо. 

Именно чрез приказките ние научаваме как работят и се разгръщат наративите и не губим връзката си с тази вълшебна сила. Тук отново идва цитат от Библията, която сама по себе си дава много интересни кодове, като например “бъдете като децата”. Може би това не означава да бъдем инфантилни, наивни и разпилени, а по-скоро да не губим връзката си с тази сила и да продължим да вярваме във вълшебството, което, под пластовете ежедневието, движи нашата лична история. 

Ако искате да станете част от нашето приказно семейство, да научите още интересни неща за приказките, психологията на наративите и да се сдобиете с нашите автентични книжки за деца, свържете се с нас или ни последвайте.